брей

Всяка сутрин ставам,поглеждам се в огледалото и оттам ме гледа едно красиво същество.Въобще не искам никакви шаблонни коментари за глупавата скромност-само аз си знам какво невероятно чудо съм.Едно същество,което постоянно мечтае и сънува,дори с отворени очи.
И ми иде да го прегърна това дете,което може да не ми се е случвало да видя от миналата сутрин в огледалото например.Защото през деня,когато се намесят малко или много хората,то се променя.Слага маски,смекчава се,за да се вмести поне в някакви нормални измерения.Кротува.

А третия поглед в огледалото казва:
Не се харесвам без грим.Приличам на пълен идиот,на нещо неопределено.

И се започва доказването на другите.
Гледам стари снимки и виждам същото красиво същество,как иска топлината и вниманието на другите.На които и да са те.

Напоследък не е чак така.


Смътно усещам,че като всяка река имам своя път.Моя си път.Нека тези,с които ме срещне водата бъдат мои приятели.Нека течем заедно.А те ще ме обичат и харесват каквато и да съм.

Толкова много момчета се изредиха около мен.Вече връзките ми надхвърлят пръстите на ръцете ми.А това аз считам за много,защото във всеки човек си вложил нещо.Много хора ги заболя,когато си отидох.И никой не остана след края,никой не стана голямото ми братче,за което толкова много си мечтая тайно.

Да бе,знам,че така става в живота.

Само че след всеки край се поглеждам в огледалото и се чудя имам ли онова нещо вътре в гърдите и всъщност работи ли.


Dices que tienes corazon, y solo lo dices porque sientes sus latidos.
Еso no es corazon...es una maquina
que al compaz que se mueve hace ruido.

Казваш,че имаш сърце.
Но само го казваш,защото чувстваш ударите му.
Това не е сърце,а машина..
Която просто създава шум,докато се движи.

.Gustavo Adolfo Bécquer.
Когато романтизмът вече е мъртъв,в царството на рационализма, зазвънтява най-чистия глас на отминалата епоха.


Не съм тъжна,усмихвам се докато пиша.Животът е невероятен.Дишайте и го живейте.
Гледайте прозорците ви да гледат към звездите.